За несъзнаваното

"Фигурите от моите фантазии решително затвърдиха у мене убеждението,че в психиката има неща,които не правя аз; те възникват сами и имат свой собствен живот.Всяка от фигурите представляваше някаква сила,която не бях самият аз.С тях водех разговори,и те изричаха неща,които не бях мислил осъзнато. Съвсем ясно долавях,че тя бяха тези,които говорят,а не аз.Една от тях ми обясняваше,че се отнасям към мислите си така,като че ли аз лично ги създавам,докато те според нея водят свой собствен живот. “Ако виждаш хора в някоя стая,няма да кажеш,че ти си ги направил,или пък че си отговорен за тях”.
...
Изключително силно ме заитригува фактът,че една жена вътре в мен се намесваше в мислите ми.По-късно разбрах,че тази женска фигура в мен играе типична,или архетипова, роля в несъзнаваното на мъжа и я нарекох “анима”.
...
Постепенно се научавах да разграничавам своите собствени мисли от казаното от гласовете.Ставаше дума главно за разграничаване на съзнанието и съдържанията на несъзнаваното.Те би трябвало,така да се каже,да бъдат отдиференцирани,а това се постига най-лесно,като се персонифицират и след това посредством съзнанието се установи контакт с тях.
Само по този начин може да им се отнеме властта, която упражняват върху съзнанието.
Тъй като тези съдържания на несъзнаваното са до известна степен автономни,тази техника не представлява особена трудност.Съвсем друго е да приемеш факта за автономността на несъзнаваните съдържания.И все пак точно тук се намира възможността за общуване с несъзнаваното.
Една такава “анима” бе успяла да убеди мой колега,че е неразбран художник.Той бе повярвал и това го сломи.Причината за неговия срив?Той не живееше със съзнанието за собственото си признание,а с признанието на другите.А това бе опасно,защото го направи несигурен и уязвим за инсинуациите на “анима”:защото това,което тя казваше,често пъти притежаваше изкусителна сила и дълбоко лукавство.
“Анима” може да срине човек до основи.
Но тя има и своята положителна страна.Тя е тази,която предава на съзнанието образите на несъзнаваното,а аз я ценя главно за това.
Главното в края на краищата е да се научим да разбираме проявите на несъзнаваното и чрез съзнанието да заемаме позиция спрямо тях.
....
Семейството и професията си оставаха основата,към която винаги можех да се върна, и която поддържаше в мен увереността,че аз съм обикновена,реално съществуваща личност –лекар, с жена и пет деца ... – това бяха реалности,които ме крепяха. Ден след ден те ми доказваха,че наистина съществувам,че не съм само един отбрулен от вятъра лист като Ницше.Той бе загубил почва под краката си, защото не притежаваше нищо друго освен вътрешния мир на своите мисли – който на всичкото отгоре го владееше повече, отколкото той него.Той нямаше корени и се носеше над земята, затова се поддаде на преувеличението и нереалността.
Тази нереалност за мен бе олицетворение на ужаса – защото разбрах този свят и този живот."

/К.Г.Юнг “Автобиография.Спомени,сънища,размисли”/