Това е моят отговор на този изключително важен за лицата въпрос.
За да достигна до него анализирах производствата по чл.410 и чл.417 ГПК и стигнах до следните изводи:
І. Производството по чл.410 е за издаване на заповед за изпълнение /ЗИ/.
По подадено заявление съдът издава заповедта и ако длъжника подаде възражение ,а заявителя не подаде иск в едномесечен срок съдът обезсилва заповедта.
І.1 Първият въпрос който стои е – защо Съдът следва да издава тази заповед?
В крайна сметка ако заявлението отговаря на изискванията на чл.410 и 411 ГПК съдът Е ДЛЪЖЕН да издаде тази заповед. Но той не правораздава, не решава спор, не осъжда.
Безсмислено е въобще да се товарят и без това едва поемащите си дъх районни съдии с една чисто административна функция.
И това мое твърдение се подкрепя от процедурата , която следва издаването на заповедта.
- ако длъжника не възрази съдът издава изпълнителен лист. С други думи длъжника е признал вземането,признал е,че дължи.
В този случай ЗИ се явява не Заповед,а Покана за доброволно изпълнение.
И вместо незабавно да се пристъпи към изпълнение, то се почва бюрократичната процедура – издава се изпълнителен лист, който заявителя взема и представя на съдия-изпълнител, който образува изп.дело и пак кани длъжника да плати и т.н.. и т.н…
И предвид натовареността на съдилищата и вечните проблеми с уведомяването на длъжниците, то докато се стигне до принудително изпълнение минават месеци,месеци,месеци.
Запълнени с бюрократизъм,формализъм и канцеларщина.
- ако длъжникът възрази, то заявителя Е ДЛЪЖЕН да подаде иск в месечен срок. Защо?
Та нали ако длъжникът възрази ЗИ се обезсилва /чл.410 т.8/. Всъщност подаването на иск “не придвижва” по никакъв начин ЗИ, не допринася с нищо за нейното изпълнение.
Това изискване следва да отпадне изцяло.
Следва да отпадне и съдът от това производство и функциите му да бъдат поети от съдебните изпълнители.
Защото напълно е в компетенциите на юристите съдебни изпълнители да преценяват не-сложните основания по чл.410 и чл.411 ГПК. Освен това с уведомяването на длъжника за Заповедта следва да му се окаже,че в седем-дневния срок той следва или да възрази,или да плати. Този срок може да е по-дълъг, например 14 дни,доколкото 25 000 не са “джобни пари”.
Ако длъжникът възрази ,то съдия-изпълнителя прекратява производството.
Заявителят да предявява иск пред съда - ако иска и когато поиска.
Разбира се – доколкото е възможно едно вземане заявителят да предяви чрез различни съдия-изпълнители, то не е проблем да се създаде единен електронен регистър,в който да се правят справки и да не се допусне злоупотреба с право от заявителя.
Всъщност в текста на чл.410 изискването дълга да е с малка цена / да е подсъден на районен съд/ следва да отпадне. Защото първо – съдът тук не правораздава,а и днес един автомобил струва 70 000 – 100 000 лв. Да не говорим за имоти,машини и т.н… Безсмислено е това ограничение на чл.410 и само излишно затруднява оборота.
ІІ. Аналогично е положението и при заповедите за незабавно изпълнение по чл.417и сл. ГПК. Намесата на съда и тук само излишно бюрократизира и забавя процеса.
ІІІ.Таксите,които се дължат също са прекомерни.
Абсолютно недопустимо е за едно толкова формално и непредставляващо сложност и загуба на време производство да се дължат 2 %. Та при дълг от 20 000 лв. това е 400лв държавна такса, а при заповедите по чл.418 при дълг от 100 000 лв. д.т. е 2000 лв.
Лично за мен това си е злоупотреба от държавата с монопола й върху този процес.
На колкото и лева да е изчислена примерно почасовата ставка на съдия, то за цялото производство,заедно с писането– едва ли се губи повече от 2 часа. Да не говорим,че неоценим интелектуален труд тук не се полага.
Затова по мое мнение с оглед бързина на процеса е необходимо Заповедите за изпълнение да се разглеждат от съдия-изпълнителите, като таксите за тези производства бъдат значително занижени.
Разбира се – дискусията едва сега започва.
