Старите дрехи и старите норми са ни Най по мярка

Новото ГПК беше създадено с идеята за по-бързо и ефективно правораздаване, за намаляване на излишните презастраховки и формализъм, които до голяма степен водят до загубване на интерес от резултата от делото.

Последните изменения на ГПК (ДВ, бр. 100 от 2010 г. в сила от 21.12.2010 г.) обаче показват Обрат в намеренията на законодателя. Връща се стария „много-заседателен и твърде бумажен” ред на съдопроизводство, а ускоряването на процеса се концентрира върху фактическото премахване на третата инстанция.

Ще анализирам промените в няколко поста , като почна с измененията на чл.310 ГПК.

- Първото изменение е отпадането от Бързите производства за исковете „за упражняване на родителски права при разногласия между родителите в случаите по чл. 76, т. 9 от Закона за българските лични документи” /при необходимо разрешение от родител за напускане на страната от детето/.

Отсега те ще се разглеждат по реда съвсем новия чл.127а СК – по Общия ред. Значи – бавно.

А тук се касае за сравнително спешни и неотложни случаи. Никой не иска разрешение за напускане на детето след две години примерно.А за след седмици, за след 1-2 месеца. Вярно е, че съдът може да допусне предварително изпълнение /ЗАБРАНА или РАЗРЕШЕНИЕ преди дори да е разгледал спора/, но това НЕ Е негово задължение. И не можем да разчитаме, че той ще го стори.

А случаите не търпят провлачване.

- Втората ЦЕДКА е поставено с новите на ал.2 и ал.3 на чл.310. Съгласно техните разпоредби бързо производство не се допуска ако ищеца или съдът са съединили в едно производство „бърз” и „не бърз” иск.

Като изключим наистина Точната ал.1 /където май всички трудови спорове са упоменати за „бързи”/ , то неудачно решение на т.2 във вр.ал.3 на чл.314 /даващо възможност за спиране на делото от ответника със завеждането на иск по общия ред и съответно – с обезсмислянето на бързото/ и някак безсмислието на т.3 и т.4 /недопускащи съединяване на иск за обезщетение с иск за преустановяване на определено нарушение/, то тези нови ал.2 и ал.3 дават възможност за все по-масирана атака срещу Бързото производство.

Необосновано според мен, но явно това е целта на законодателя.

Колективен иск - Проблемите

Колективния иск /КИ/,като идея, е възможността да увредените от едно нарушение граждани да не предявяват самостоятелно искове,а с решението по едно дело да се разреши правния спор.
И да не се водят многобройни еднотипни дела.
На практика обаче законодателят е създал сериозни трудности пред осъществяването на тази възможност:

1.Като начало е предвидил “..иск за преустановяване или за забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите.” да могат да се предявяват САМО от Сдруженията за защита на потребителите, включени в списъка по чл. 164, ал. 1, т. 7, /чл.186 ал.1 ЗЗП/,като с ал.2 е разширил до максимум обхвата на “колективни интереси”.
Разбира се,ако група граждани решат да предявят КИ в обхвата на чл.186,то те ще са задължени да се обърнат за съдействие към организациите в списъка по чл.164 а.1,т.4, и да изпълняват техните условия. Гражданите са поставени от закона пред Липса на Избор.
Защото другия вариант – да си създадат те организация,която да изпълни условията за включване в Списъка,и да бъде включена, и чак тогава да заведат КИ – тази възможност е непрактична -твърде много разходи и загуба на време, при минимална индивидуална щета от нарушението.
Така, ако се контролират организациите по чл.164,то се осигурява сигурна защита от правосъдие въобще. А такъв контрол не е финансов проблем за нарушителите – обикновено те са мощни дружества.

2.Допълнително “сито” поставя чл. 386. ГПК,според който:
“ (1) Решението на съда има действие за нарушителя, лицето или лицата, предявили иска, както и по отношение на тези лица, които претендират да са увредени от установеното нарушение и не са заявили, че желаят да осъществят защитата си самостоятелно в отделен процес. “
С други думи – поставя се ултиматум на гражданина:
“Или си съгласен с решението по КИ – или си водиш сам дело. ДРУГ КИ е невъзможно да бъде предявен.”
А делото по КИ би могло да бъде водено некомпетентно. И при малък личен интерес /малка вреда/,при която на всяко увредено лице поотделно ще се наложи да плаща адвокатски хонорари,надвишаващи самата вреда,то очевидно е,че малко ще са хората,предявяващи сами искове.
Би могло да се стигне и до симулативни процеси: Организация,контролирана от нарушител завежда срещу него колективен иск – и го губи. Така се преклудира възможността друг КИ да бъде предявен.

3.Самия процес е усложнен до максимум:
3.1 С безсмислените конкретизации на чл.379 ал.2 и ал.3;
3.2 С изискването на чл.381 – при положение,че организациите,предявяващи иска са законово определени в Списъка,то с тази ал.2 се дава възможност и те да не бъдат допуснати до процеса – по чисто субективна,и доволна абстрактна преценка на съда.
3.3 В чл.382 ал.2 Съдът определя подходящ начин за разгласяване на иска.Във века на Интернет.
И т.н..

Безспорно има и други проблеми,възникващи от правната регламентация на колективните искове. Възможностите за промяна също са налице. Чакат ни да ги открием и приложим.